септември 07, 2020
Но повечето хора вече бяха раздвоени какво да мислят за човека, ръководил държавата 33 години. Защото преходът към демокрация беше отдавна опорочен и за девет години се разделихме с илюзиите, разделихме се на бедни и богати. Огромното мнозинство падна на дъното. Народът с носталгия си спомняше, че при Бай Тошо всички бяхме средна класа: Имахме работа и ни плащаха не много, но редовно; Нямаше демографска криза, семейството беше ценност и всяко раждаше и отглеждаше поне по две деца. Всяка година ходехме на море. През трудовия си живот всеки успяваше да си купи жилище и една лека кола.
Когато Тодор Живков умря, народът вече изпитваше носталгия за времето, когато той ни е ръководил. И си задаваше гадния за нашите политици въпрос: „Защо в България преходът към пазарна икономика всъщност срина икономиката ни, докато в бившите соцстрани – Полша, Унгария, Чехия, Словакия и в Прибалтика - това не се случи?” Наистина защо? Защото преди доста години едно вестникарско заглавие обобщи всичко накратко: „България има политици, но няма държавници!” А Тодор Живков беше държавник – малко по селски простоват и недодялан, но по селяшки хитър и пресметлив, който играеше сложна игра, в която залогът беше какво ще откъсне от СССР за България. Той си отиде със закърпени чорапи, без да отмъкне от държавата и един лев извън заплатата, далеч по-беден, отколкото нароилото се сетне котило от политици.
А всъщност кой ни ръководеше през годините на прехода? Откъде изникнаха аматьорите и артистите, които запълниха целия политически спектър вляво и вдясно, след като дотогава имахме само една дузина дисиденти и то не дисиденти в същинския смисъл на думата? Къде отидоха после героите на прехода – онази блестяща плеяда хитреци, мошеници, негодници и престъпници - след като осребриха демократичните си възгледи? Повечето вече са солидни бизнесмени, но и тези, които са във властта, са замесени от същото тесто. И всички изпадат в ужас при мисълта, че могат да ги попитат как спечелиха първия си милион.
През полическия ни небосклон се изредиха всички цветова на дъгата – червени, сини, зелени, оранжеви, жълти – всички допринесоха мечтата за по-свободен и демократичен свят да се превърне в дрипа. Ще бъде далеч по-правилно политическите ни партии да бъдат пререгистрирани като търговски дружества, в които контролния пакет от акции се държи от техните ръководства и приятелско-роднинските им кръгове, а най-висок дивидент раздават управляващите партии.
В България никога не е имало сериозна опозиция против Тодор Живков и срещу неговия почти едноличен режим, псевдодемократичен и обвит в кадифе. Струва си да си припомним, че София никога не стана Берлин-1953, нито Будапеща-1956, нито пък Прага-1968. Нямахме и полската „Солидарност”. Като се изключи тесен кръг социалдемократи и земеделци, кои бяха решителни противници на режима? Колцина от новопръкналите се демократи преди това участваха в „Екогласност” и в Комитета за Русе?
Всеки народ си заслужава управниците. Българският народ си заслужаваше Тодор Живков.
Професор Светослав Овчаров подготвя документален филм „Човека и народа” за Тодор Живков, който трябва да е готов за неговата 100-годишнина. Какъв щрих ще прибави времето през тази предстояща година? Достатъчно ли е то обаче да оценим отстрани и безпристрастно държавническата дейност на Тодор Живков? В Пантеона в Париж полагат тлените останки на заслужилите французи едва сто години след смъртта им.
Ганчо Каменарски, БЛИЦ
0 Comments:
Публикуване на коментар