септември 30, 2018
В София винаги е имало просяци. Имаше ги и преди 50 години, имаше ги и преди 30 години, има ги и сега. Но все пак разликата между тогавашните и сегашните е голяма. Сегашните са твърде агресивни и многобройни.
В края на 50-те години имаше един много известен просяк работещ на улица Иван-Асен 2. Той беше еднокрак възрастен циганин, с величествени бяла коса и брада, и с много благо изражение на лицето. Бавно се предвижваше с патерици по Иван-Асен от Светослав Тертер до Орлов мост и обратно (района с магазините). Идваше отнякъде сутрин и се прибираше по здрач. Стоеше често край кино Влайкова, координирано с прожекциите – когато хората влизаха или излизаха. Аз се познавах с него, давах му жълти стотинки, а той любезно ме благославяше. Името му вече не помня.
Един ден снимката му се появи във вестник „Вечерни Новини“ със цяла статия за него – оказа се, че съвсем не е бедняк и даже има два крака. От милицията го проследили къде живее, направили му обиск и намерили един куфар с пари. Аз бях много разочарован и от тогава на просяци много не вярвам.
И така, просяци имаше, предимно цигани, но бяха малко. Градските власти не разрешаваха просията и придошлите да просят в града цигани и циганки не се задържаха дълго. В района на гарата те се мяркаха по-често и играеха непрекъснато на криеница с милиционерите.
Много рядко съм виждал някой да рови из буклуджийските кофи. Само из покрайнините някой циганин може да потърси метални отпадъци или храна за прасето.
Бездомни също не съм виждал. Имаше социални служби и те се занимаваха с този проблем – бездомните ги настаняваха в квартири, намираха им някава работа, ако бяха стари – даваха им пенсия или социална помощ да се прехранват. Държавният наем беше много малък, а имаше и достатъчно евтина храна. Бездомни нямаше, но затова пък в един държавен апартамент понякога живееха две семейства. Да няма безработни, бездомни и просяци – това беше строга държавна политика. Безработните се регистрираха и разпределяха на работа. Ако не искаха да работят, не ги уволняваха, а ги пращаха на „другарски съд“ – колектива да им бере грижата. Бедните селяни се зачисляваха към ТКЗС или ДЗС и така се подсигуряваха.
Преди 1990 в София улични музиканти нямаше. Да си музикант беше голяма работа и те винаги бяха заети по заведения, клубове, културни домове и читалища. Студенти от консерваторията също не свиреха по улиците, защото образованието беше безплатно. А щом можеш да свириш на инструмент, значи не си случаен човек, не си от случайно семейство и си подсигурен.
Бездомните кучета се появиха в София в началото на 80-те години. Механизмът за появата на тези несретници е винаги един и същ. Децата искат кученце, родителите искат да им угодят, но след няколко месеца се оказва, че децата губят интерес и никой не иска да разхожда кучето, няма къде да го оставят като пътуват. И ето – още един четирикрак Гаврош попада на улицата.
През 80-те години аз съм виждал хайки от ловци в покрайнините на София да стрелят по бездомните кучета посред бял ден.
Една голяма вълна от такива бездомници се появи и в началото на 90-те години, когата храната не стигаше дори за хората.
С котките не е така. Те искат много по-малко грижи и няма нужда да се извеждат. Понякога те сами излизат и сами се връщат по свой маниер. Или не се връщат. Много котки са полу-домашни, те живеят както навън, така и вътре. При това, навън се чувстват прекрасно, оправят се сами, и не страдат от липсата на стопанин.
Захари Тодоров
0 Comments:
Публикуване на коментар