март 03, 2018
Израснах с двама незрящи родители – не са такива по рождение, ослепяха при инциденти. От малък ми се наложи да помагам, да полагам много грижи, да се справям с ежедневните задължения – пазарувам, готвя, чистя, пера…
В 12-и клас съм, ще завърша през 2018 г. Винаги – от първи клас досега, съм бил отличник, успехът ми беше 6.00. Това, разбира се, не е най-важното. Проблемът е, че всички познати, приятели и някои от малкото ми роднини ме натискат да продължа в университет. Но аз не смятам да следвам – не защото нямам данни да бъда студент, а защото не искам да бъда част от глупавия модел на този деградирал свят. Заради това мое мнение някои ми казват, че съм мързелив. Не съм, просто имам свои собствени възгледи за живота. Не знам как да постъпя. Сигурен съм, че ако последвам своето желание – да не продължа в университет, тогава всички ще ме низвергнат като неудачник. По принцип не ми пука за мнението на другите, когато знам, че съм прав, но в конкретния случай има хора, които не бих искал да разочаровам, защото са ми приятели и са помагали много на семейството ми. Талантлив човек съм, просто не искам някой да ми казва какво да правя.
Занимавам се със спорт, дори съм шампион на България в една от категориите. За коя година и в кой спорт, няма да кажа. Интересувам се от много неща, имам богата обща култура, интересувам се от история, геополитика, бойни изкуства и т. н. В свободното си време понякога ходя на стрелбище (не често, защото патроните са си пари). Когато съм депресиран, пиша стихове, но не съм ги публикувал. Обичам да се разхождам сред природата, далеч от мръсотията на града и от мерзостта на хората. Може би е важно да отбележа, че не пуша, никога през живота си не съм взимал наркотици и не възнамерявам да го правя. Пия умерено, само по празници и с повод, и когато ми е много, ама наистина много тежко и гадно.
А какво ли още не ми се случи! Няколко пъти съм се разминавал със смъртта – давих се; едва не ме застреляха, защото се застъпих за приятел; биха ме боклуци, и то на рождения ми ден; блъсна ме кола. Останах буквално сакат – единият ми крак е извън строя заради „приятел“, който ме бутна от няколко метра височина. Мина повече от година, но кракът не се е възстановил напълно. Ходих по сума ти доктори, стигнах до изследване с ядрено-магнитен резонанс, но все не мога да събера нужните 300 лева, защото ми изникват други разходи.
Няма да философствам излишно, ще кажа само, че най-голямата ми мечта е да си намеря съпруга, която да ме обича, да имаме уютен дом и прилични доходи за достоен живот. Не ме влече луксът. Не мечтая за дипломи, признания, коли, имоти, пари, а единствено за любов. Ще спестя подробностите за своята голяма несподелена любов, в противен случай ще трябва да напиша роман. Накратко – единствено чувствата към онази жена ми помогнаха да преодолея смъртта на баща ми (той почина през 2016 г.). Освен татко си, загубих и много близки приятели.
Надявам се един ден жената, която обичам, да отвърне на чувствата ми. Заради нея отидох за цяла седмица в друг град, а тя дори не пожела да се срещнем. Както и да е. Шансът да отвърне на чувствата ми е минимален, но пък кой знае, може да се влюбя отново. Докато съм жив, ще се надявам да си намеря половинката. Ще бъда благодарен, ако някой от читателите ми даде полезен съвет – това търся, не пари.
А ако се чудите как още не съм се самоубил – при цялата мъка и всичкото страдание, отговорът е елементарен. Обещал съм си, че каквото и да става, няма да посегна на живота си. Не ме е страх от смъртта, тя би ме отървала от тегобите, но знам, че нямам правото да я избера…
Все пак, ако някоя свястна жена между 18 и 30 години прочете тази история и сметне, че съм достоен за нея, бих се радвал да се запознаем. Може да ми пише чрез вестника. Свястна за мен означава да е с добро сърце, да е вярна, да не взима наркотици. Ако и не пуши, би било още по-добре.
Един самотен и изстрадал човек
Източник: Лична драма
0 Comments:
Публикуване на коментар