юни 19, 2017
* За всеки ликвидиран получавах пари, които ми затваряха устата.
* Първата ми съпруга мислеше, че съм обикновен надзирател.
* Вързвах смъртниците за дървен стол, а после един куршум в тила решаваше нещата завинаги.
* Дори не помня броя на жертвите си.
Бай Христо Димитров би могъл да бъде легенда, телевизионен любимец, че дори и филмов герой. 79-годишният щастлив пенсионер, обаче предпочита да е в нелегалност, вместо да разкарва "муцуната" си по различните медии и да бръщолеви лакърдии за времето на соца.
Истината е, че има какво да каже, защото той е последният палач на Народна република България. Буквално. Именно бай Христо е човекът, изпълнил последната смъртна присъда у нас. Факт, от който не се срамува. И професия, за която смята, че обществото има остра нужда и днес...
Христо Димитров предпочита да си кара рахатлъка в Хасково, в обикновен панелен комплекс, където обитава "кафез", заедно с втората си съпруга. Животът му на пръв поглед изглежда обикновен - безвремието на южен провинциален град, тишина и гугутки. Побелелият мъж обожава домашната си ракия, особено тази от пъпеши, която не пропуска да свари в края на лятото, когато реколтата е в разгара си. Рядко говори за миналото си, не защото се срамува от него, ами просто защото времената вече са други, а хората, с които тогава е делил трапеза, вече не са сред живите. Така, както не са на белия свят и "грешниците", които той с едно натискане на копче, което автоматично задействало наръч от пистолети ги пращал директно пред покоите на Свети Петър. Но това е история, която дядото предпочита да не разказва. Или поне не пред всеки. Ето какво споделя палачът две десетилетия, след като смъртното наказание у нас е официално отменено. "Аз постъпих в милицията и станах надзирател в Плевенския затвор. Дотогава в него, както в Централния в София, Варненския и Пазарджишкия се изпълняваха смъртните наказания. Беше лятото на 1953 година. Началника ме извика да ме запознае с един случай. Беше убита млада жена - самотна майка с 2 деца- едното на годинка, а другото на 4 години. Властта я дамгосала, защото работела като домакиня по къщите. Убиецът я бе издебнал и нападнал у тях. Той нямаше дом, живееше в лозята край Плевен. Първо се изгаврил с нея, насилил я. После затрил децата й, които викали и пищели, а накрая и самата нея. Та началника ме пита: "Как мислиш, какво заслужава този?". Отговорих, без да се замисля: "Смъртна присъда!". Тогава ми показа делото. Прочетох го. Да ви кажа, нямам милост към такива хора. Така приех работата... А работа имаше доста, дори си мисля, че
в днешно време е нужен един такъв човек, който да прави тая работа. Ще попитате как ставаше разстрелът. Лесно... Във всеки случай не така ужасно, както мислят хората. След като Тодор Живков отказваше милост, присъдата се потвърждаваше. Между 3 и 5 часа сутринта отиваха при "смъртника" да му съобщят. Екипът ни не беше голям. На екзекуцията присъстваха директорът на затвора, прокурор и лекар, който да установи смъртта, часът й на настъпване - да се оформят някакви документи. Двам надзиратели довеждаха осъдения до стаята за разстрел. Обикновено тя се намираше в мазетата, за да не се чуват от другите разни викове, макар, че кой ли имаше време да извика?! Смъртниците реагираха
различно. Някой буквално истерясваха, други оставаха безмълвни, трети - напълно безразлични. Имаше и един-двама, които започваха да се смеят шизофренно. Имаше и такива, които искаха свещеник, но такъв просто нямаше. Изпълняваше се единствено последното им желание, стига да не беше свързано с поп, с религиозен обред или нещо такова. Ценностите, които имаха, като пръстени, гердани и скъпи часовници, оставаха при мен. Преди това ми казваха на кой от близките им какво да предам. На моята съвест е било какво ще направя след това с вещите, дали ще изпълня волята на покойниците или не. Никога не се изкуших да взема нещо от смъртник! Дори да не беше упоменато кое при кого да отиде, не задържах предмети от тези хора. За всеки ликвидиран получавах добри пари. Пари, за ония времена, комунистическите, не като сегашните пари. Това ми затваряше устата. Не, че имаше и пред кого да разказвам, защото не смеех да го направя. Правилата бяха такива, а законите сурови. А и хората ми дадоха работа, занаят, иначе какво щях да правя в Крушовица?! Работата ми беше да връзвам осъдения за дървен стол в центъра на малкото помещение и после да действам. С изстрел в тила всичко приключваше... Погребваха ги незнайно къде. Само директорът знаеше, но никога не казваше. След ден или два вестник "Работническо дело" с две изречения показваше, че властта не се шегува, че е строга и справедлива. Излизаше кратко съобщение за всяка изпълнена присъда - в 2 изречения и толкоз. След 1953 година смъртните присъди се изпълняваха основно в Централния Софийски затвор и така до 1989 година, когато останах без работа.
Парламентът наложи мораториум, забраниха и самата присъда. Пенсионираха ме дискретно и с добри пари. Вярвайте ми, първата ми жена не знаеше как си изкарвам хляба. Официално бях надзирател, както и всички останали мои колеги. Водех се надзирател, но нямаше на ведомост длъжност екзекутор. Как да ви кажа - професия като всички професии. Свикваш и с нея и със смъртта. 36 години изпълнявах смъртното наказание и не се срамувам от това.", връща лентата на спомените дядо Христо, който за нищо на света не дава да се показва негова снимка, защото се страхува от линч. Предполага, че в малка България съществува толкова много завист и злоба и наследници на убити, които като нищо могат да го линчуват. Христо Димитров, разбира се, не казва всичко. Спестява историите на свои колеги, които така и не са могли да свикнат със смъртта. Част от тях се пропивали, други полудявали, а трети сами слагали край на живота си. По неофициални данни, защото няма запазени документи, разстрелът на човек добавял 20 лева към социалистическата заплата на килъра. Обреченият така и не виждал лицето на екзекутора си, защото се целел в тила. Успеваемостта била на 100 процента - всяка "стая на ужасите", както наричали килиите, имала монтирана в стената система от пистолети. Достатъчно било да се натисне специален бутон. Запознати с правилата на българските зандани от онова време, разказват, че екзекуциите имали свой ритуал. За да не всяват паника в жертвата, тъмничарите псували осъдените и казвали, че имат късмет, защото вместо куршум, ще излязат на свобода.
По- буйните били укротявани от присъстващия лекар само с една инжекция. С труповете правели медицински експерименти. Органите и тъканите служели за обучение на бъдещите медици, които нямали никаква представа, откъде пристига "материалът" им за упражненията. Фирата била хвърляна директно по кофите за боклук из София. Това е причината осъдените на смърт да нямат гробове или пък "последният им дом" да се води в неизвестност.
Източник:www.barko4
0 Comments:
Публикуване на коментар