„Има хора, които се предават пред болестта и болката. Каже ли пациент, че умира, това обикновено се случва. Изведнъж притихват, не викат, не стенат, не привличат вниманието към себе си, има празнота в погледа им. Неведнъж ми се е случвало да разпозная кога краят е близо не защото медицинските критерии го сочат. Това е внезапно усещане. В мига, в който очите ни се срещнат, виждам маската на смъртта. Човекът е пред теб физически, но вече го няма. Обикновено такива хора не са с ясно съзнание, витаят в друг свят, който ние обявяваме за халюцинации, плод на недoстиг на кислород в мозъка или на въздействието на медикаменти, немалко от които са опиати. От гледна точка на науката това би могло и така да се обясни. Но се случва част от хората отново да се върнат към живота и след това разказват удивителни истории. Странното в тях е, че са сходни.
Много от пациентите, които успяваме да спасим, след като сърцето им е спряло, нямат спомен от случилото се. Те изчезват някъде и после се появяват и за тях това време не съществува. Но има и други случаи, които никак не са малко. Документирала съм техните разкази.
Помня едно от първите ми дежурства като млад лекар. Докараха пациент от Червен бряг в изключително тежко състояние – с ревматичен сърдечен порок и много увредено сърце, в краен стадий на сърдечна недостатъчност и придружаващи заболявания като хепатит в преход към цироза. Нямаше не само практически, но и теоретически шансове да оживее. Въпреки всичко започнахме бясна борба за живота му, не че си мислех, че ще се оправи, но се молех да не си отиде по време на дежурството ми, тогава още се страхувах от смъртта. Исках този човек да посрещне изгрева още веднъж.
В резултат на усилията преживя тази критична нощ, преживя и следващата. Но от време на време изпадаше в странни състояния, буйстваше, като че ли говореше с някого. По-късно се оказа, че роднините му се събрали в апартамент в Плевен и умували дали да го оставят в нашата болница, или да го изпратят в София, където смятат, че лекарите са по-добри. Методи, така се казваше пациентът, нямаше никаква информация за сбирката, но по неведом начин той я усетил и със съзнанието си отишъл там. Говорил, викал, опитвал се да убеди роднините си да го оставят в Плевен и се ядосвал, че те не го чуват. Ние, лекарите, помислихме, че халюцинира, но после с удивление разбрахме, че такава сбирка наистина е имало, и то по същото време на буйството му.
Не го преместиха в София и след няколко дни се случи друго чудо. На съседното легло до Методи почина дядо Петър. На 70 години човекът тихо угасна. Когато спря сърцето му, почнахме реанимация. В същото време Методи изпадна в странно състояние. Втренчи поглед, закова се на място и падна назад. Всички от екипа помислихме, че Методи също умира, и организирахме реанимация и на двете легла. След половин час Методи дойде в съзнание и каза, че попаднал на прекрасно място с много светлина, зелени треви, цветя, където го посрещнали хора с бели одежди. Попитахме дали не сме били ние в белите престилки. Не, други, непознати били, и одеждите им били различни. Един от мъжете му казал, че трябва да се върне обратно, защото дядо Петър бил взел смъртта върху себе си и никой повече няма да умира сега. В следващия момент той дошъл в съзнание. Методи живя още близо 40 дни. Състоянието му се подобри дотолкова, че сам ставаше и се разхождаше. Почина внезапно, и то в друго отделение, където го бяхме привели, тъй като медицинските му показатели се бяха подобрили.
Имахме пациентка, казваше се Стефанка. Когато била на 60 и няколко години, отива в болница в София с инфаркт, изпада в клинична смърт, правят й реанимация половин час и решават, че е окончателно починала. Завиват я в бял чаршаф през главата, реаниматорите напускат стаята, при нея остава само една санитарка. През всичкото това време, твърди Стефанка, тя ги е гледала отвисоко, от някаква точка под тавана. Всички опити да се свърже с тях, да им каже къде е и че ги гледа, остават безуспешни. Възприемала е себе си като безтегловно същество, облаче някакво, но съзнанието й оставало критично към действителността. Стефанка не е вярваща и казва, че не е видяла Бог, но пък срещнала братчето си, което починало, когато било още дете на пет години. То я погалило, целунало я по бузата и й казало, че трябва да се върне, че ще се съберат някога, но няма да е сега, защото сега не бива да умира. След което, по думите й, братчето я натикало обратно в тялото през лявото й ухо. Стефанка дошла в съзнание, отметнала чаршафа и станала за ужас на присъстващата в стаята санитарка. Сега кара втори живот, да е жива и здрава още дълго. Не обича да разказва тази история, защото мисли, че хората ще я сметнат за луда. Казва, че оттогава не я е страх от смъртта, защото знае, че ще срещне някъде любимите си хора.
Имах случай с един циганин, бай Илия. Беше с огромен инфаркт, едва дишаше, кръвното му налягане едва се крепеше, беше в шокови стойности. Не му оставаха повече от няколко денонощия живот. Беше изключително колоритна личност – кафяв и със сини очи. Откъде ги беше взел тия сини като небето очи, не знам. Колкото пъти мина край него, вместо да се оплаче, пусне шега. На едно нощно дежурство го обикалям и чакам да се случи най-лошото. Не че имах особени шансове да му удължа живота, но така разбирах дълга си. А той ми вика: „Докторке, иди си лягай, няма да умра тази нощ.“ Така се изумих, че го попитах откъде пък е толкова сигурен. А той: „Не съм си свършил работата на тоя свят, докторке, няма сега да умра, а като си я свърша, тогава. Трябва да изляза оттука.“ И ми разказа, че имал 9-годишен внук, който само той гледал. Искал да си отгледа внучето, защото иначе нямало кой да се грижи за детето. Наистина бай Илия се оправи и напусна болницата. Повече не се е връщал при нас, дай, Боже, да е жив и здрав и да си отглежда внучето. Но тогава оздравя напук на всички прогнози. Ние го чакахме не ден за ден, а час за час, предавахме си го от смяна на смяна, защото беше в терминално състояние”.
ДРУГИ ИСТОРИИ:
На 24 март 1961г. 23-годишната медицинска сестра Пенка Найденова включва в мрежата стерилизатора в дипломатическия кабинет на ИСУЛ. Уредът обаче не е заземен и 380-волтов ток я убива на място. Завеждащият кабинета д-р Радуилска вика колеги на помощ и започват процедури по спасяването й. Дежурният лекар прилага дишане уста в уста, масаж на сърцето и инжекция в сърдечния мускул, но няма ефект. Пенка не се събужда, пулсът изчезва, по тялото й избиват първите тъмни петна. „Мъртва е“, отсича лекарят и закарват мъртвата в моргата. След около 15-ина минути обаче младата жена помръдва и леко отваря очи. За неин късмет в моргата е имало персонал, който забелязва признаците на живот. Веднага я качват в операционната. Взимайки на бегом четири етажа, пристига и главният асистент д-р Аршавир Дереджан. „Разрязах гръдния й кош, отворих перикарда и си мушнах ръката. Сърцето – като парцал. Започнах масаж. Появиха се сърдечни фибрилации. След още половин час се появиха конвулсии. И жестоко кървене. Стана чудо – Пенка оживя след 15-минутна смърт! После я заших и я включихме на системи…“, спомня си известният кардиохирург.
Медицинската сестра идва в съзнание на 20-ия ден и поднася втората голяма изненада – проговаря на руски. И няма спомени какво се е случило и къде се намира. „Мозъчната кора бе страшно увредена, споделя д-р Дериджан. – Пенка нямаше елементарна координация, не можеше да се обслужва. Един ден я заварих да яде сапуна от мивката. Какво ти става, защо ядеш сапуна?, питам я изумен. Тя отвръща, че яде портокал. Наехме учител по български да я научи отново да говори и да пише. С часове я разхождах из градината и седях с нея по пейките…“. Шест месеца след инцидента Пенка е изписана от болница, а изследванията показват, че сърцето й не е увредено от тока.
74-годишният билкар от хасковското село Бодрово Запрян Георгиев има почти аналогична съдба. Като млад тракторист той се отравя след вдишване на пестицида парацион форте 605. Цял ден пръскал с химикала в полето, гол до кръста. Вятърът бил насрещен и залепил отровните капчици върху кожата му. Вечерта се прибрал, но още на двора му призляло, пил вода и паднал в несвяст на прага. Чул само гласове: „Не е още мъртъв, но до час ще умре. Отровата е влязла навътре. Горкото момче!“
Закарали го направо в моргата. И тогава започва неговата одисея към връщане в живота, за която разказва по-късно: “Уж съм умрял, а мисълта ми работи и ушите ми чуват, само тялото ми вдървено…По едно време надигам със зор глава и виждам полутъмница. Около мен лежат голи мъртви, а вратата се отваря и нещо като мъж ми вика: „Ставай, Запряне, и бягай оттука! Не е още това място за тебе! Иди в полето и търси магарешки бодил да го ядеш и пиеш от него. Ако не бягаш сега, утре ще те заровят!“ Едва се изхлузих от плочата и пълзешком като змия по пода излязох от един счупен прозорец. Колко съм пълзял, не знам, но стигнах до някаква царевична нива и се скрих в нея. Там пред очите ми магарешки бодил. С последни сили захапах каквото можах от него и дъвча и смуча. После не помня. Спал съм в тая нива поне ден и половина, ама никой не ме е намерил. Когато се събудих, имах сила. Ставам, гледам – гол съм както в моргата. Пак почнах да гриза бодил. Чакам вечерта и целият, покрит с шума, само аз си знам как съм се прибрал у дома. А там реват и като ме видяха, бегом да бягат от мен. Милицията хукнала да дири кой ми е откраднал трупа, че и всички ги разпитвали. След този случай започнах да чувам глас и виждам в мъгла онзи в бялото и лекувам, както ми нареди…“
Източник и снимка: mejdu-redovete.com
Много от пациентите, които успяваме да спасим, след като сърцето им е спряло, нямат спомен от случилото се. Те изчезват някъде и после се появяват и за тях това време не съществува. Но има и други случаи, които никак не са малко. Документирала съм техните разкази.
Помня едно от първите ми дежурства като млад лекар. Докараха пациент от Червен бряг в изключително тежко състояние – с ревматичен сърдечен порок и много увредено сърце, в краен стадий на сърдечна недостатъчност и придружаващи заболявания като хепатит в преход към цироза. Нямаше не само практически, но и теоретически шансове да оживее. Въпреки всичко започнахме бясна борба за живота му, не че си мислех, че ще се оправи, но се молех да не си отиде по време на дежурството ми, тогава още се страхувах от смъртта. Исках този човек да посрещне изгрева още веднъж.
В резултат на усилията преживя тази критична нощ, преживя и следващата. Но от време на време изпадаше в странни състояния, буйстваше, като че ли говореше с някого. По-късно се оказа, че роднините му се събрали в апартамент в Плевен и умували дали да го оставят в нашата болница, или да го изпратят в София, където смятат, че лекарите са по-добри. Методи, така се казваше пациентът, нямаше никаква информация за сбирката, но по неведом начин той я усетил и със съзнанието си отишъл там. Говорил, викал, опитвал се да убеди роднините си да го оставят в Плевен и се ядосвал, че те не го чуват. Ние, лекарите, помислихме, че халюцинира, но после с удивление разбрахме, че такава сбирка наистина е имало, и то по същото време на буйството му.
Не го преместиха в София и след няколко дни се случи друго чудо. На съседното легло до Методи почина дядо Петър. На 70 години човекът тихо угасна. Когато спря сърцето му, почнахме реанимация. В същото време Методи изпадна в странно състояние. Втренчи поглед, закова се на място и падна назад. Всички от екипа помислихме, че Методи също умира, и организирахме реанимация и на двете легла. След половин час Методи дойде в съзнание и каза, че попаднал на прекрасно място с много светлина, зелени треви, цветя, където го посрещнали хора с бели одежди. Попитахме дали не сме били ние в белите престилки. Не, други, непознати били, и одеждите им били различни. Един от мъжете му казал, че трябва да се върне обратно, защото дядо Петър бил взел смъртта върху себе си и никой повече няма да умира сега. В следващия момент той дошъл в съзнание. Методи живя още близо 40 дни. Състоянието му се подобри дотолкова, че сам ставаше и се разхождаше. Почина внезапно, и то в друго отделение, където го бяхме привели, тъй като медицинските му показатели се бяха подобрили.
Имахме пациентка, казваше се Стефанка. Когато била на 60 и няколко години, отива в болница в София с инфаркт, изпада в клинична смърт, правят й реанимация половин час и решават, че е окончателно починала. Завиват я в бял чаршаф през главата, реаниматорите напускат стаята, при нея остава само една санитарка. През всичкото това време, твърди Стефанка, тя ги е гледала отвисоко, от някаква точка под тавана. Всички опити да се свърже с тях, да им каже къде е и че ги гледа, остават безуспешни. Възприемала е себе си като безтегловно същество, облаче някакво, но съзнанието й оставало критично към действителността. Стефанка не е вярваща и казва, че не е видяла Бог, но пък срещнала братчето си, което починало, когато било още дете на пет години. То я погалило, целунало я по бузата и й казало, че трябва да се върне, че ще се съберат някога, но няма да е сега, защото сега не бива да умира. След което, по думите й, братчето я натикало обратно в тялото през лявото й ухо. Стефанка дошла в съзнание, отметнала чаршафа и станала за ужас на присъстващата в стаята санитарка. Сега кара втори живот, да е жива и здрава още дълго. Не обича да разказва тази история, защото мисли, че хората ще я сметнат за луда. Казва, че оттогава не я е страх от смъртта, защото знае, че ще срещне някъде любимите си хора.
Имах случай с един циганин, бай Илия. Беше с огромен инфаркт, едва дишаше, кръвното му налягане едва се крепеше, беше в шокови стойности. Не му оставаха повече от няколко денонощия живот. Беше изключително колоритна личност – кафяв и със сини очи. Откъде ги беше взел тия сини като небето очи, не знам. Колкото пъти мина край него, вместо да се оплаче, пусне шега. На едно нощно дежурство го обикалям и чакам да се случи най-лошото. Не че имах особени шансове да му удължа живота, но така разбирах дълга си. А той ми вика: „Докторке, иди си лягай, няма да умра тази нощ.“ Така се изумих, че го попитах откъде пък е толкова сигурен. А той: „Не съм си свършил работата на тоя свят, докторке, няма сега да умра, а като си я свърша, тогава. Трябва да изляза оттука.“ И ми разказа, че имал 9-годишен внук, който само той гледал. Искал да си отгледа внучето, защото иначе нямало кой да се грижи за детето. Наистина бай Илия се оправи и напусна болницата. Повече не се е връщал при нас, дай, Боже, да е жив и здрав и да си отглежда внучето. Но тогава оздравя напук на всички прогнози. Ние го чакахме не ден за ден, а час за час, предавахме си го от смяна на смяна, защото беше в терминално състояние”.
ДРУГИ ИСТОРИИ:
На 24 март 1961г. 23-годишната медицинска сестра Пенка Найденова включва в мрежата стерилизатора в дипломатическия кабинет на ИСУЛ. Уредът обаче не е заземен и 380-волтов ток я убива на място. Завеждащият кабинета д-р Радуилска вика колеги на помощ и започват процедури по спасяването й. Дежурният лекар прилага дишане уста в уста, масаж на сърцето и инжекция в сърдечния мускул, но няма ефект. Пенка не се събужда, пулсът изчезва, по тялото й избиват първите тъмни петна. „Мъртва е“, отсича лекарят и закарват мъртвата в моргата. След около 15-ина минути обаче младата жена помръдва и леко отваря очи. За неин късмет в моргата е имало персонал, който забелязва признаците на живот. Веднага я качват в операционната. Взимайки на бегом четири етажа, пристига и главният асистент д-р Аршавир Дереджан. „Разрязах гръдния й кош, отворих перикарда и си мушнах ръката. Сърцето – като парцал. Започнах масаж. Появиха се сърдечни фибрилации. След още половин час се появиха конвулсии. И жестоко кървене. Стана чудо – Пенка оживя след 15-минутна смърт! После я заших и я включихме на системи…“, спомня си известният кардиохирург.
Медицинската сестра идва в съзнание на 20-ия ден и поднася втората голяма изненада – проговаря на руски. И няма спомени какво се е случило и къде се намира. „Мозъчната кора бе страшно увредена, споделя д-р Дериджан. – Пенка нямаше елементарна координация, не можеше да се обслужва. Един ден я заварих да яде сапуна от мивката. Какво ти става, защо ядеш сапуна?, питам я изумен. Тя отвръща, че яде портокал. Наехме учител по български да я научи отново да говори и да пише. С часове я разхождах из градината и седях с нея по пейките…“. Шест месеца след инцидента Пенка е изписана от болница, а изследванията показват, че сърцето й не е увредено от тока.
74-годишният билкар от хасковското село Бодрово Запрян Георгиев има почти аналогична съдба. Като млад тракторист той се отравя след вдишване на пестицида парацион форте 605. Цял ден пръскал с химикала в полето, гол до кръста. Вятърът бил насрещен и залепил отровните капчици върху кожата му. Вечерта се прибрал, но още на двора му призляло, пил вода и паднал в несвяст на прага. Чул само гласове: „Не е още мъртъв, но до час ще умре. Отровата е влязла навътре. Горкото момче!“
Закарали го направо в моргата. И тогава започва неговата одисея към връщане в живота, за която разказва по-късно: “Уж съм умрял, а мисълта ми работи и ушите ми чуват, само тялото ми вдървено…По едно време надигам със зор глава и виждам полутъмница. Около мен лежат голи мъртви, а вратата се отваря и нещо като мъж ми вика: „Ставай, Запряне, и бягай оттука! Не е още това място за тебе! Иди в полето и търси магарешки бодил да го ядеш и пиеш от него. Ако не бягаш сега, утре ще те заровят!“ Едва се изхлузих от плочата и пълзешком като змия по пода излязох от един счупен прозорец. Колко съм пълзял, не знам, но стигнах до някаква царевична нива и се скрих в нея. Там пред очите ми магарешки бодил. С последни сили захапах каквото можах от него и дъвча и смуча. После не помня. Спал съм в тая нива поне ден и половина, ама никой не ме е намерил. Когато се събудих, имах сила. Ставам, гледам – гол съм както в моргата. Пак почнах да гриза бодил. Чакам вечерта и целият, покрит с шума, само аз си знам как съм се прибрал у дома. А там реват и като ме видяха, бегом да бягат от мен. Милицията хукнала да дири кой ми е откраднал трупа, че и всички ги разпитвали. След този случай започнах да чувам глас и виждам в мъгла онзи в бялото и лекувам, както ми нареди…“
Източник и снимка: mejdu-redovete.com
0 Comments:
Публикуване на коментар